сряда, 21 юли 2010 г.

Петканови водопади и Пенчовско пръскало

След неуспешния февруарски опит и всекидневните юлски дъждове, реших че му е дошло времето да повторя. Този път плана беше съвършен и нямаше начин нещо да се обърка. Най-невероятното, което може да се случи на човек тръгнал с подобна нагласа е да успее, но както се казва стават чудеса. Единствените неща, които знаех за водопадите са приблизителното им местоположение и че са недостъпни без алпийска екипировка. Въпроса с имената им е също леко неясен, но аз ще използвам тези от схемата на Чорчопов.
В началото всичко се повтори - нощния влак в петък, слизане на гара Калофер, ходене до града, след това до Паниците и отново хванах дългия път към в.Ботев. Този път обаче се отклоних по първата подсичаща завоите пътека, която спестява няколко колометра ходене. Няма как обаче да спести денивелацията нагоре. Слънцето вече изгрява и осветява първо кулите на в.Ботев, след това и скалите на Равнец. С набиране на височина се открива все по-добра гледка на запад - вече се виждат пропастите на Южен Джендем ограден от Равнец отляво и Хайдуттепе отдясно.

Подсякох и следващия завой, след това още един и на следващото излизане на пътя вече тръгнах по него на изток. Пейзажът се промени коренно - насреща вече беше Триглав, а аз имах около 2 км. ходене по пътя до най-източния му завой. Това е изходната точка за първата цел - Петкановите водопади. Под мен се вижда реката, на която се намират. Тук тя тече в източна посока и заради скалите, които бях виждал отдалеч по южния и бряг, бях решил че ако въобще има начин да се стигне до водопадите, той е от север. За да огледам по-добре нещата обаче първо тръгнах към ръба на въпросните скали. След съвсем малкото изкачване, което се налага започнах да спускам. След малко вече чувах шума от падащата вода, а след още малко видях отгоре най-големия водопад от каскадата.

Малко по-широка панорама.

Слязох още малко търсейки място с по-добра видимост и тук направих грешката да си оставя раницата на една скала мислейки си, че така или иначе ще трябва отново да се върна оттам и няма смисъл да я нося надолу и после нагоре. Дори и най-оптимистичните ми очаквания не предполагаха това, което щеше да се случи след малко. Слязох още една скала надолу и след това още една.
Непрекъснато се откриваха нови скали, с все по-добра видимост.


В един момент вече виждах мястото, където се разбива водата и един улей, по който поне отдалече изглеждаше, че може да се стигне до там. Намерих безопасно място, по което да изляза в горния край на улея - изглеждаше доста стръмен, но покрит с туфи трева, хвойна и малини, за които може да се хване човек спускайки се надолу.


Вече бях почти долу, оставаше само да спусна един камък, върху който течеше вода, но преодолях и него. Невероятно - бях долу на метри от разбиващата се вода.


Този бряг обаче наистина се оказа канара от отвесни, влажни от пръските вода и добре пързалящи се скали, така че нямаше как да се отдалеча за да видя водопада по-добре. На другия бряг се виждаше една хубава полянка по продължение на реката надолу. Първо си помислих да се върна горе, да си взема раницата, да заобиколя и да пробвам спускане по другия бряг, което оттук изглеждаше възможно, но не се знаеше дали между дърветата не се крият непреодолими скали, пък и времто напредваше - вече минаваше 10:00 и скоро силното слънце щеше да направи контраста невъзможен за снимане. Така че не ми отне много веме да реша - ще газя реката. Мазя го това, но нямаше друг начин. Събух се и тръгнах през ледената вода. Нямаше как да сляза по-надолу тъй като има непреодолим праг, така че освен през водата до коляно във вирчето, трябваше да премина и през пръските от разбиващата се при падането вода. Справих се и с това и излязох на тревата на отсрещния бряг.


Стигнах и до ръба, от който се виждаше следващото водопадче от каскадата, но не видях начин да се слезе надолу освен с въже.
Сега беше момента да пробвам дали има качване по северния бряг, но нямаше как - трябваше да се върна обратно за да си прибера раницата.
И ето ме отново горе - на място, от което се виждат Пенчовско пръскало, в.Малка козя стена и в далечината Кадемлийското пръскало.

Заобиколих и пресякох по-нагоре реката, на която бях преди малко. Качих се на обширната поляна на север прорязана от няколко малки поточета, които трябваше да пресека за да стигна до последната река - Пенчовска. Видях Пенчовското пръскало отдалеч и тръгнах да се спускам към реката под него. Оказа се съвсем лесно. Слънцето вече напичаше здраво и не беше много подходящо време за снимки, но щях да пробвам и по-късно.



Спуснах се малко по реката надолу и след това по билото между Пенчовска река и р.Тъжа, която мислех утре да пресека, така че трябваше да измисля начин за спускане до там.

Мислех си да нощувам някъде около водопада, така че се върнах нагоре.

Имах време да се кача на в.Малка козя стена. Гледката към Кадемлийско пръскало и Триглав.

Слънцето вече залязваше и аз реших да опъна палатката до Пенчовска река малко над водопада. Имах идея откъде да спускам утре, която както щях да разбера по-късно не е била особено добра.

Събудих се след 7:00 стегнах набързо раницата и тръгнах отново по Пенчовска река надолу. Водата е издълбала невероятни форми в скалата на мястото преди падането, които предполагам са подходящи за снимане отгоре по залез, когато слънцето свети от другата страна, но и отдолу се виждат малка част от тях.

Излязох на билото между двете реки, по което вчера бях отишъл донякъде. Още един водопад надолу по Пенчовска река.

Излязох на едно голо място по билото, от което се откриваше страхотна гледка на запад. Вдясно от Петкановите водопади видях още един поне 30 метров водопад захранван от една от рекичките, които бях прекосил вчера. Стигането до него въобще не изглеждаше трудно оттук, но това ще го оставя за друг път.

Билото нататък започваше да спуска много стръмно (което щях да забележа и на картата ако я бях погледнал предварително), така че се върнах малко по хоризонтал назад. Намерих козя пътечка по която се вървеше лесно въпреки стръмния страничен наклон. Според картата обаче нататък ставаше по-стръмно и реших да спусна директно надолу към р.Тъжа, да я прекося и да изляза на пътя, който се отделя от Русалийския проход и се спуска до реката. Идеята беше по този път да стигна до мястото където Кадемлийска река се влива в р.Тъжа и оттам да тръгна към Кадемлийското пръскало, което отдалече ми се стори пълноводно и нямаше как да пропусна да го видя. Изкачването нагоре се оказа доста по-трудно отколкото си мислех, но все пак успях.


Тръгнах надолу по пътя. Това, което исках да видя днес бяха двете реки, които се пресичат от пътя преди да се стигне х.Триглав. Бях чувал, че на първата има водопад, а вчера бях видял отдалече, че и на по-близката до хижата река има интересни каскади. Тръгнах по първата река нагоре и налко преди да изляза от гората видях 70-80 метровите вертикални скали през които водата си е прорязала път. Някакъв кой знае колко впечатляващ водопад нямаше, както се убедих след като се качих на върха на скалите и погледнах надолу към реката. Докато стигна следващата река обаче се усетих, че вече нямам много време, пък и аз вече бях твърде изморен за да се спусна по трудния терен надолу, така че заобиколих реката по скалите отгоре и тръгнах да търся пътеката, която съм чувал че се спуска от в.Голям Кадемлия към х.Триглав за да отида до хижата и оттам до пътя към с.Тъжа. Пътека не намерих и тръгнах да се спускам направо надолу след като вече бях подминал високите скали над хижата. Вече бях по-близо до пътеката за Бабското пръскало, така че нямаше смисъл да се връщам до х.Триглав. Миналата година бях минавал оттук и знаех, че има маркиран маршрут и реших да мина по частта, която отива към х.Русалка, тъй като оттам не бях минавал. Качването след пресичането на р.Бабска ми се стори безкрайно тъй като вече сериозно бързах. Нямаше как обаче да не се отбия до площадката от която се вижда водопада въпреки, че ми оставаха малко повече от три часа до влака, който трябваше да хвана от гара Тъжа.

За половин час се спуснах до х.Русалка, където заваля проливен дъжд. Ако знаех, че за 1ч. и 15мин. мога да стигна до центъра на селото, щях да изчакам в хижата да спре дъжда, но тъй като нямам навика да помня времена дори и на маршрути по които съм минавал, облякох си шушляка, опаковах раницата и продължих надолу в дъжда. Малко преди да стигна гарата ме настигна човек със старичка Лада, който като мен си обикалял обаче с кола защото не можел да ходи, и ме качи до Казанлък, където трябваше да изчакам отново нощния влак, който иначе мислех да хвана от Карлово.

Цялата статия...

вторник, 20 юли 2010 г.

Митичният водопад на Джафардере и Сувчарското пръскало

Джафардере (Джуфардере, Джафердере) е река, която събира водите на няколко поточета извиращи от южния склон на Стара Планина между Беклемето и заслон Орлово Гнездо, след което минава през село Кърнаре и се влива в р.Стряма. Както всички старопланински реки и тя прорязва уникално ждрело в склона на планината, но това което ме накара да отида там е един водопад, за който много хора разказват, но малко са виждали.
Всичко тръгна по отработената вече схема - нощният влак за София, среща на Тулово и към 4 слизаме в Карлово за да изчакаме пътническия влак, който да ни закара до с.Кърнаре. Селото се оказа учудващо оживено за ранния час на деня. След като минахме покрай комина, който както по-късно щяхме да разберем е на неработеща вече розоварна, тръгнахме по пътя към прохода Троян - Кърнаре. Слънцето още не е изгряло, но вече е достатъчно светло и към края на Кърнаре Джафардере вече се вижда в далечината.
След като излязохме от селото се отклонихме вляво от пътя и намерихме реката, по която трябваше да вървим нагоре. След малко бяхме на мястото, където реката минава под пътя, пресякохме го и продължихме нагоре по реката. На места се виждат останки от жълтата маркировката за заслон Орлово гнездо, а пътеката е добре очертана до един момент, в който влиза в реката. Това е първото по-сериозно газене, след което отново се излиза на пътека, и така след още няколко пресичания на реката излязохме на още по-добре очертана пътека с оранжева маркировка. Това ми се стори малко странно, но продължихме нагоре докато не стигнахме място, където реката се разделяше. Левия приток беше сух, но според това което бях чувал водопада се намира някъде под Червената скала, а на всички карти, които съм виждал тя е на запад от мястото на което се намирахме т.е. на ляво. Малко странно е да търсиш водопад на пресъхнала река, но предположих че водата в един участък просто пропада, което се потвърди след като тръгнахме по левия приток. Първоначално в коритото на реката се появиха локвички, а малко по-нагоре и течаща вода. И най-странното - появи се и синя маркировка. Нещата вървяха добре докато не разбрахме, че водата идва от един извор, а оттам нагоре реката пак беше пресъхнала, но след като продължихме отново се появи вода, която постепенно се увеличаваше. Стигнахме малко водопадче, над което сред дърветата сякаш се виждаше нещо по-голямо.
След един кратък много стръмен участък най-накрая го видяхме, или поне така си помислихме в този момент.

И тъй като идеята беше да се качим до билото, продължихме нагоре по реката. Тук вече беше наистина трудно. Скалите над бреговете на реката се стесняваха и издигаха нагоре и вероятността да се измъкнем оттук без да се връщаме назад намаляваше. И изведнъж между дърветата видях падаща от скалата вода.
Определено това беше водопада, за който бяхме тръгнали.
За съжаление водата беше малко, но пък мястото с отвесните скали наоколо си е впечатляващо.
Започна ситно да вали, което ни напомни, че трябва да излизаме оттук. По западния бряг нямаше никакъв шанс - ограждаха го осемдесетметрови вертикални скали с надвеси на места, така че тръгнахме да катерим по много стръмния, но все пак проходим източен бряг. Напред се виждаше невисока вертикална скала с цепнатина през която минахме как да е и тук следваше най-трудното - само няколко метра дълъг участък покрит обаче с пързалящи се листа и с наклон, на който вече е наистина трудно да се задържиш. С помощта на няколко стърчащи от земята корена успяхме да преминем и него. Човек понякога вижда колко смешни са били плановете му след като се сблъска с действителността. Същият ден трябваше да минем през Сувчарското пръскало, което се намира на следващото дере в западна посока и след това да се качим на х.Козя Стена или дори да стигнем до х.Ехо. Изкачването обаче се оказа доста по-трудно отколкото предполагах пък и дъжда, който заваля след като излязохме над гората реши нещата - ще отидем до заслон Орлово гнездо. Гледката надолу малко преди да завали.
И гледката от заслона - северния вятър отнася мъглата и носи нова.
Решихме да хапнем, да изчакаме да видим дали няма да се пооправи времето и евентуално да търгнем към х.Козя стена, но това така и не се случи, така че останахме да нощуваме в заслон Орлово гнездо.
На следващият ден нещата бяха същите - пронизващ северен вятър и мъгла. Тръгнахме по билото на запад с идеята по пътя според времето да решим откъде да се спуснем за да хванем влака за връщане. Стигнахме и минахме Беклемето - все същите вятър и мъгла. Продължихме на запад и в един момент се усетихме, че сме се отклонили от билната пътека на юг. Явно така е трябвало да стане помислихме си и продължихме да спускаме по едно ребро надолу. Тук нещата коренно се промениха - нямаше ги вече вятъра и мъглата. Поглед на юг към Средна гора.


След един голям завой на пътя, от който се открива панорама на запад слязохме до края на асфалта, който тръгва от с.Христо Даново. Тук има бетонен мост над реката, малко по-нагоре по която се вижда водопадче. Малко е, но няма как да го пропуснем.

След малко стигнахме и моста, под който минава притока, на който трябва да е Сувчарското пръскало. Наистина ако човек не знае, че се намира там ще подмине малката пътечка между дърветата нагоре покрай реката. И изведнъж между дърветата се появи Сувчарското пръскало, учудих се колко е пълноводно.




Оттук надолу беше изровения и засипан на места път към с.Христо Даново

Поглед назад към Беклемето.

Следваше естествено най-неприятната част - нощното пътуване, но след всичко което видяхме и това неудобство се преживява.

Цялата статия...

сряда, 7 юли 2010 г.

Видимско пръскало

Третият ден също започна с мъгла над заслон Ботев. Тръгнахме все пак към х.Тъжа с надеждата, че времето ще се оправи. Опитахме да подсечем вр.Ботев от север за да хвърлим един поглед от ръба на Севрен Джендем, но решихме че дълбоките все още преспи по улеите на северозападния склон са твърде опасни за пресичане, така че заобикаляйки ги отгоре почти качихме върха.
Вятърът ту разнасяше мъглата, ту носеше нова, но след заслон Маринка нещата се поизчистиха и се отвори гледка на север - тук сме някъде между ребрата Голям осрядък и Говежди рът.
На юг нещата изглеждаха по подобен начин - облаци и мъгли.
От главното било някъде между Ушите и вр.Параджика се вижда за малко горната част на Видимско пръскало, някъде в мъглата над него трябва да е вр.Марагидик, а вдясно е вр.Юрушка грамада.
Стигаме и Пилешкия полог - най-ниската част на билото между върховете Параджика и Юрушка грамада. На юг са изворите на р.Тунджа, а на север са няклкото притока, които дават началото на Видимска река. Някъде в ниското е и горния ръб на Видимско пръскало, към който тръгваме заобикаляйки една голяма пряспа. Тъй като по-късно ще се върнем отново оттук, оставихме част от багажа под един камък и продължихме надолу по стръмния склон. Ето ни на ръба, от който пада водата.
След малък спор тръгваме на изток пресичайки реката, над която все още има дебела пряспа сняг. Видимско пръскало от източния ръб на скалата.
Оттук добре се виждат и скалите, които ограждат водопада от запад - улея с малката преспичка в горната част, по който бях чувал че може да се спусне човек, оттук изглежда абсолютно непроходим, но за него ще стане въпрос малко по-късно.
Отдавна си мислех за спускане в долната част на водопада и сега беше подходящия момент, но тъй като останалите искаха да продължат към хижата, тръгнах надолу сам. След стръмно спускане и малко изкачване излязох отново на ръба на скалната подкова, която огражда водопада. Точно на мястото, на което се бях изкачил обаче в скалата има една ивица покрита с трева, по която много лесно може да се слезе до казана на водопада. Трудно е да се опише с думи или да се покаже на снимка поне малко от това, което се вижда на живо, но все пак...



Под основният водопад има още няколко по-малки.

Това е може би последния.

Отдолу нещата изглеждаха по съвем различен начин и ми беше трудно да преценя къде точно се намирам - бях в основата на някакъв улей, който макар и стръмен изглеждаше възможен за качване, но дали беше оня, с преспичката в горния край? След малко щеше да се окаже, че е точно така. Реших да се кача още малко към водопада, което се оказа съвсем лесно, след което тръгнах на запад по стръмния тревист склон.
След малко видях и улея, който от отсрещния склон изглеждаше непроходим - оттук минаването по него вече съвсем не изглеждаше трудно. Северен Джендем е едно от най-трудно проходимите места, в които съм стъпвал, и винаги съм имал късмет, който проработи и сега - оказа се че горния край на пряспата в улея е малко под отвесната скала, в основата на която трябва да мина за да вляза в него. Предполагам седмица преди това минаването оттам без осигуровка е било невъзможно защото стъпването на сняг при такъв наклон и такава пропаст надолу би било самоубийство. Тук спрях да почина подпрян на единственото дърво наокло за да не се изпързалям надолу. Оказа се, че преди влизането в улея трябва да се мине по една невисока стръмна и гладка скала, но се справих и с това. Вече се виждаше края на излизането - оттук нататък наистина беше съвсем лесно, но за сметка на това пък мъглата от север отново се раздвижи и заваля дъжд. Поглед назад.
След изкачването до ръба се оказа, че трябва да се спусна малко преди да започна голямото качване до билото. Въпреки напредналото време нямаше как да не се отклоня малко до дупката, която според легендите е направил Крали Марко хвърляйки боздугана си към турците отвлекли сестра му Мара.



Бях се примирил вече, че оттук нататък ме чака едно мокро ходене и се канех да тръгвам, когато изведнъж облаците се разчистиха и във водопада се появи дъга.

Тръгнах отново нагоре. Последен поглед към Видимско пръскало.

Оттук нататък ме чакаше едно стръмно катерене без пътека през гъста трева и хвойна до билото. Отново заваля слаб, но напоителен дъжд, който ме изпрати чак до х.Тъжа. Докато стигна до там бях вече целия прогизнал, но след всичко което бях видял въобще не ми пукаше.

На следващият ден трябваше вече да се връщаме.
Традиционно красивия изглед от х.Тъжа по изгрев слънце.

На някои още им се спи.

Тръгнахме по пътеката към вр.Ботев и след досадното изкачване до билото намерихме отклонението, което трябваше да ни изведе на пътя от Калофер за върха. Тъй като имахме достатъчно време се отклонихме по Пенчовска река с надеждата, да хвърлим един поглед от вр.Малка Козя Стена - скалата, която се намира точно срещу Кадемлийско пръскало, от другата страна на р.Тъжа. Докато стигнем дотам обаче падна гъста мъгла, която ни позволи да видим водопада за съвсем малко и то не от най-добрия ъгъл. Върнахме се обратно на пътя и тръгнахме към Паниците.


След няколко кратки превалявания по стръмния склон надолу стигнахме Паниците, пресякохме р.Тунджа, и се качихме по изровената пътека водеща към х.Рай. Последен поглед към масива на Ботев изглеждащ малко странно през капките на дъжда, който отново изведнъж заваля.

Трябваше да слезем към Калоферския манастир, но не беше ясно точно как. Намерихме разклонението за параклиса, който е на склона срещу манастира. Поглед от параклиса към Калоферския манастир.

И тъй като не намерихме пътеката спускаща надолу тръгнахме както си знаем - направо през гората, което там значи доста стръмно надолу. Пресякохме Бяла река и стигнахме там, откъдето бяхме тръгнали - Калоферския манастир.
Така приключи още едно интересно ходене - доста сполучливо въпреки лошите прогнози за времето.
И един кадър от любимия град Карлово.


<-По река Бъзовица до заслон Ботев
<-Водопадите на Джендемска река

Цялата статия...