Скалните храмове по Канагьол

"Това е най-голямата документирана колония скални манастири от епохата на Първото българско царство, а и изобщо от Х в. в границите на средновековна България и на Балканите. Простира се на разстояние над 50 км по средното русло на сухоречието Канагьол (средновековната река Дристра), по която през ІХ-Х в. преминава най-важния път в българската държава, свързвал столиците Плиска и Преслав с епископската и патриаршеската (между 927-971) резиденция в Дръстър (Силистра). Колонията включва около 50 скални обители (манастири, лаври, скитове, църкви, килии, отшелнически
пещери и скални колони), основно групирани в по-близките и далечни околности на ранносредновековните крепости Скала, Цар Асен, Алфатар и Руйно (тя е на съседното сухоречие Сенебир). Центровете на монашеския живот са киновиалните (общежителни) скални манастири до Върбино и Алфатар, стълбниците до с.Васил Левски и лаврата от келиоти в подножието на крепостта Цар Асен."

Няма как и този път да се мине без цитат от най-големия капацитет в тази област ст. н. с. д.и.н. Георги Атанасов . Тъй като ми беше тръгнало на скални манастири напоследък, защо да не осъществим и тази идея, която ми се въртеше в главата от около година. След малко колебание решихме все пак първата спирка да е с.Скала, въпреки че информацията за там не обещаваше да видим нещо кой знае какво. Оставихме колата в центъра на селото, където бяха седнали няколко мъже, вероятно с местен произход, които естествено не знаеха за никакви скални манастири наоколо. Нормално е да си помислят, че сме иманяри - кой луд ще тръгне по тия места без ниаква цел, тъй че нямаше как да очакваме да дадат някаква информация. Скалите, в които би трябвало да са интересните неща се виждат малко след като се излезе от селото в посока към реката, но за да не изтървем нещо първо се качихме на скалите отсреща, откъдето се виждаха нишите.

Повечето наистина се оказаха недостъпни без алпийска екитировка, така че видяхме само една апсида със следи от сериозна иманярска работа под нея...

...и кладенец.

Центъра на с.Скала.

Следващата цел беше с.Руйно, което както стана въпрос е на съседната (малко по на запад) пресъхнала река Сенебир. Около храма на мюсюлманите алиани построен в чест на Демир Баба купона беше в разгара си - около масите разпръснати наоколо бяха насядали хора. Влязохме и в храма, който един любезен човек ни отключи.

Всичко построено наоколо е заради легендите, че Демир Баба е живял тук в една от пещерите преди да се пресели в Свещари. Главната забележителност е аязмото - малка пещера с цепнатина в дъното, от която тече вода, появила се след като Демир Баба забил меча си в скалата. По-интересното за нас обаче беше в скалата, която се виждаше малко по-нататък по посока на селото.

Първо влязохме в пещерата вляво, която изглежда най-голяма на снимката. Оказа се съвсем плитка, но в лявата и стена има цепнатина, (или камина на езика на скалните катерачи) през която може да се излезе в по-горната дупка. След малко намерихме и по-лесния начин - просто трябва да се заобиколи отдясно и се намира мястото, откъдето човек може да се качи и ако преодолее страха си от минаване над цепнатината, която се вижда на снимката по-долу, може да влезе вътре.

Това трябва да е криптата, в единия край на която има добре видима погребална камера с изсечено място за капак. На дъното и се вижда горния край на камината, от която може да се излезе до тук.

В скалния венец малко по на север е църквата с няколко килии до нея.

Пътят към с.Руйно гледан от върха на скалния венец.

Време беше да се върнем на Канагьол, този път до село Върбино. Малко след като пътя излезе от селото, той пресича дола на реката и продължава за Тервел, но там нямахме работа, така че оставихме колата близо до асфалта и тръгнахме пеш "нагоре" (на юг) по сухата река. След около 2 км. ходене видяхме Хайдушките къщи - скален комплекс от църква и няколко монашески килии.

Естествено привлякохме вниманието на местните хора, които хапваха и пийваха събрани на групички по поляните около пътя. Оказа се че на днешния ден 1-ви май имало традиция да се събират.
Времето напредваше, а според информацията, която имахме на около 4 км. от Хайдушките къщи в северна посока също трябваше да има още нещо, което си струва да се види. Тръгнахме обратно, пресякохме асфалтовия път, по който бяхме дошли и продължихме по дола. Тук вече бяхме поуморени пък и беше доста топло, но ходенето определено си струваше - намерихме скалния манастир, който се оказа най-впечатляващия от цялото двудневно ходене.

Погледнати отдалече дупките в скалата не даваха никакви надежди, че могат да бъдат достигнати, но тъй като вече бяхме тук нямаше как да не отидем до основата. Оттук нещата въобще не изглеждаха толкова отчайващи. По една цепнатина с не много усилие човек може да се качи до една от килиите в лявата част на скалата. Малко по на дясно има още една интересна дупка, която е леснодостъпна, а още малко по-нататък в основата на скалата намерихме съвсем малка пещеричка - изглежда полузатрупана от пръстта, която се е свличала отгоре. Над нея имаше по-голяма пещера със следи от обработка. Оттук започва скална камина с удобни хватки, качването по която без осигуровка си е серозно предизвикателство обаче. Заснимането също се оказа трудна работа.

Оказа се, че цепнатината води до килии разположени на още две нива, горното от които е на около 6-7 метра от земята.
Най-интересното обаче предстоеше, а то се оказа и най-лесно достъпно. Малко по-нататък в основата на скалата намерихме изсечени стъпала, които ни отведоха до добре оформено помещение - вероятно църквата, на входа на която ясно личаха издълбани жлебове за врата, а на източната стена - апсида.

Вляво от входа по няколко стъпала лесно се стига до друго помещение, а вдясно на около 2 метра височина има трето, качването до което е по-трудно. Там се намират няколко гробни камери.
Опитахме се да намерим и килиите, които би трябвало да бъдат на другия "бряг" на реката, но безуспешно. Нямахме особено много веме, трябваше да търсим място за нощуване. Тъй като според плана следващите неща, които трябваше да видим бяха край с.Цар Асен, потеглихме натам. След справка със жители на селото се оказа, че има черен път проходим за кола, който е точно в нашата посока. Вече почти по тъмно намерихме подходящо за бивак местенце с голяма маса и пейки близо до един пчелин и се настанихме там. Чешмата известна с името Кокарджа трябва да беше някъде съвсем наблизо, но така и не я видяхме. С това приключи първия ден - може да се каже доста успешно.
На следващият ден след обичайните сутрешни процедури поехме отново към Канагьол. Тук ситуацията обаче се оказа по-сложна - в основата на скалния венец, който търсихме имаше гъста гора с неприятни храсти. Все пак още отдалеч видяхме дупка с ясни следи от обработка, но за съжаление недостъпна.

Малко по на север намерихме още няколко килии, вече на по-малка височина от земята, към които водеше изгнила дървена стълба, която все пак помогна при изкачването. По-добре оформени обаче бяха килиите още малко по на север. В най-голямата може да се влезе и без помощни средства.

От нея може да се влезе с помощта на дървена стълбичка и в едно по-малко помещение, раположено на по-високо ниво, откъдето през една цепнатина може да се излезе навън от другата страна на скалата. Наблизо има и още една килия, част от която изглежда е пропаднала заедно със скалата в която е издълбана.

Може би наблизо има и още интересни неща, но трябва повече време защото гората е наистина трудно проходима, а от пътя, който върви успоредно на стотина метра от скалния венец не се вижда нищо.
След още малко ходене на север пресякохме и пътя от Алфатар за Тервел. Още преди пресичането във високите скали на десния бряг се виждат две големи пещери, които не се оказаха особено интересни. Следващата обаче е т.н. Гаргешка църква - скална църква с голяма добре оформена апсида.

От южната и страна има недовършено помещение, а от другата страна на около 7 м. от земята има "недостъпна" килия.

Още по на север на левия бряг на реката е Дяланата пещера - комплекс от църква и килии издълбани в скалата, една част от които са се срутили.

Тук е възможно да се влезе, но имаше едно рисково място, пък и ме беше напекло слънцето, така че се отказах. След като се полюбувахме на Канагьол отвисоко тръгнахме към Алфатар. Оттук трябваше да намерим местността Пенчов път. Името и идва от черен път, който свързва Алфатар с Тервел, а дядо Пенчо трябва да е човек, който има участие в построяването му. След като по пътя се спуснахме отново в Канагьол, тръгнахме на юг и не след дълго намерихме скалата, в която има издълбан още един скален манастир.

Обиколихме я отдлу и отгоре, но не ни стана съвсем ясно кое е църквата и къде са деветте килии, които трябваше да има там. Все пак видяхме доста естествени и дооформяни дупки в скалата - определено интересно място, на което също трябва да се отдели повече време.
Заради жегата вече едва вървяхме, но тъй като бяхме дошли до тук нямаше начин да не минем и още 2-3 км. на север за да видим скалните обители на отшелниците стълпници. От пътя през изкуствено засадената млада горичка се виждат двете скали с форма на стълбове.

В основата им има плитки пещери, в които личат следи от дооформяне, но след всичко което бяхме видели до момента не ни впечатлиха особено.
Време беше да се връщаме към Алфатар и оттам да поемаме към Варна. През тези два дена определено видяхме много повече, отколкото бях очаквал, но сигурно е, че това съвсем не е всичко.

Цялата статия...

Шуменско плато

Пилигримски маршрути '2010

"Скалните манастири, църкви и монашески килии разпръснати по склоновете на Шуменското плато се свързват с развитието на исихазма - религиозно учение, което проповядва "чисто християнство", необходимост от единение между човека и бога в отшелничество и мълчание. Някои от неговите привърженици заемат важни църковни постове и по този начин довеждат до бързото му популяризиране. Самият цар Иван Александър (1331 - 1371 г.) през 1360 г. е принуден официално да признае исихазма. ("Скални манастири по Шуменското плато" - изд. Дирекция на ПП "Шуменско плато")

Въпреки, че съм ходил и карал и снимал това място продължава да ми е интересно, а като знаех, че ще се съберат и хубави хора нямаше как да се откажа от още едно ходене там. Програмата е обичайната - изчакваме последните да дойдат на мястото на срещата - хотел Стария град и тръгваме към Костадиновия манастир. Габъровата гора по това време на годината е жълта от цъфналото лютиче.

Ето го и скалният феномен Окото

От основата на същата скала започва стълбата към Костадиновия скален манастир.

Останките от стенописите.

Олтарът

Прозорците на западната килия.

Костадиновия манастир е само един от трите в Осмарския боаз. В съседната скала е изсечен Диреклията, получил това име заради колоната (от турски дирек) в него. Той за съжаление е недостъпен без специална екипировка, но се вижда добре от върха на скала разположена на стотина метра югоизточно.

В тази скала е изсечена килия наречена Подковата, която гледа към пътя за с.Осмар и Преславската планина в далечината.

Оттук тръгваме към пътя за х.Букаците директно нагоре по една пътечка, за която бях чувал, но не бях минавал. Пламенка - главният "виновник" за сбирката на цъфнала полянка пред хижата.

Няма как да пропуснем и Троишкия скален манастир, който се намира точно срещу хижата.

Тук беше разумният момент да приключим с програмата за деня, но вместо това решихме да минем и покрай Момина скала и то по по-трънливия "път". Вярно, че по него не се губи височина, както по стандартния път, който тръгва надолу към с.Троица и след това се налага изкачване, но склона със силен страничен наклон е покрит с келяв габър, през който се върви трудничко. Е, не успяхме да убием по-слабо ходещите въпреки че положихме всички усилия. Момина скала гледана откъм с.Троица е интересна с двете си дупки на върха - недовършени монашески килии, които са недостъпни. В основата и пък има други две леснодостъпни килии, но тук вече желанието да снимам ме беше изоставило. Трябваше да се връщаме към хотела. Имаше все пак двама човека в групата, които искаха да видят и Калугерския манастир, издълбан в скала наречена Аджемоглу канара. Бях го открил миналата година по описания в книжката, която цитирах в началото. Гледката на изток от ръба на скалния венец, в който е манастира - на отсрещния склон се вижда скалата, в която е Хан Крумския манастир, но дотам ще отидем утре.

"Стълбата"...

Олтара...

...и квадратния отвор за престолния камък в олтара.

Време беше да се връщаме.
На следващата сутрин докато останалите зареждаха с упражнения по тай чи, аз реших да заредя с още малко адреналин. Бях чел, че в основата на Шуменската крепост има още няколко монашески килии, които отдавна мислех да намеря и тъй като сега бях съвсем наблизо, реших че му е дошло времето. Спуснах се от северната страна на крепостта и вървейки в основата на скалата след малко намерих издълбан правоъгълен отвор, подобен на тези, които служат за вкопаване на дървени конструкции в скалите, и до него кръст.

Малко по нататък намерих и този странен знак, прецених го като правен отдавна, но може и да се лъжа.

След още малко ходене намерих и това, което търсех - малка пещера.

На няколко метра по нататък на същото ниво имаше по-голяма пещера с още по-добре видими следи от обработка.

Минавайки по една тясна скална тераса открих още една странна пещера - със сферична форма с диаметър около 3 м. и почти кръгъл вход.

На няколко метра по същата тераса намерих и четвърта пещера.

Не бях сигурен, че ще мога да изляза от другата страна на крепостта, но въпреки това реших да не се връщам, а да продължа. Оказа се, че това е много по-лесен начин за стигане дотук - просто трябва да се влезе през официалния вход и да се тръгне в основата на крепостната стена само че от външната и страна, където предполагам много малко хора стъпват, въпреки че в началото дори има пътека със стълби. Преди години бях влизал в крепостта, но останах разочарован от бетона, който е излят за реставрацията и. Отвън могат да се видят повече автентични неща ако човек се абстрахира от купчините камъни, които предполагам също е трябвало да послужат за възстановяването на крепостта.

Време беше да се включа в общата програма, която продължаваше с ходене до Хан Крумския скален манастир. Той носи това странно име защото се намира в скала точно над село Хан Крум.

Накрая минахме и през интересната скала над Дивдядово наречена Охлюва.

За съжаление нямаше време за спускане по пътеката надолу, където също е доста интересно. Време беше да се разделяме - хората от София, Пловдив и Русе ги чакше доста път. Догодина пак.

Цялата статия...