Отново край с.Веселиново

Веселиново допреди беше известно като родното село на президента Желю Желев, а напоследък, покрай направените пътеки, беседки и маркировка, и с някои природни забележителности - двата водопада, пещерата и "Софрата". Обикновено не обичам да ходя на места, на които вече съм бил, но както за пореден път се убедих винаги има какво ново да се види.

За да нама още разочаровани, редно е да се спомене, че най-доброто време да се дойде тук е пролетта - през останалото време на годината казват, че да случиш на вода във водопадите си е жив късмет, на който не трябва да се разчита. Разклона за въпросното място е в ляво веднага след последните къщи на с.Веселиново (ако се движите в посока от Шумен към Рижкия проход). След около 4 км. разбит (някога може би е бил асфалтиран) път се стига до пътечката, която води до Големия Скок.

Имаше някакви стандартни кадри от предното идване миналата година, така че този път минахме зад водопада и поехме нагоре по отсрещния склон.

Оттук гледката е съвсем различна.

Тук не бях идвал - реката малко над водопада...

... и мястото, откъдето пада

Качих се до една дупка, близо до пещерата, но както и очаквах не се оказа нищо особено. Гледката оттам към пътя.

Още от първото идване тук ми хареса реката над пещерата, но за съжаление нямаше време. Сега обаче тръгнахме нагоре.

Както и предполагах се стига до място, откъдето нагоре покрай реката е непроходимо, но с малко заобикаляне може да се мине.

Участъкът от реката оттук почти до полянката, на която са построените навеси, ми хареса най-много.

"Софрата" е скала със следи от обработка по нея, която е нарочена за високоенергийно място и древно светилище.

Ето го и Малкия скок отдалеч...

...и горния пад съвсем отблизо.

Отбихме се да видим и водопадчето, което се намира малко под пътя на реката, на която е Малкия скок.

Оказа се, че надолу по реката няма нищо забележително, така че тръгнахме обратно.

Цялата статия...

Водопадите до с.Веселиново и наоколо

Нямаше вече поводи за отлагане. Снегът трябва да се е стопил, мислех си и скоро от водата няма да остане нищо, пък трябваше и да се изпробват новите палатка и спален чувал, които не са точно за този сезон, но прогнозите обещаваха температурите през ноща да не падат под нулата. Това за снега се оказа не съвсем вярно, но няма значение.

И ето ни в 6:30 сутринта на 20-ти март на гара Варна. Двама човека - идеалния брой участници за подобно начинание. Слънцето изгрява зад часовниковата кула на гарата.

Всеки нормален човек подхожда за мястото, към което бяхме тръгнали откъм с.Веселиново, но понеже ние не попадаме в тая категория си купуваме билети до любимата спирка Каравельово. Там естествено ни посреща местният кантонер и след кратко уточняване на маршрута тръгваме на юг към един приток на Луда Камчия. Край него може да се върви през лятото, но се налагат няколко пресичания, които по това време на годината са невъзможни без да си намокриш краката, затова вървим по билото от северната му страна. Скоро стигаме изоставеното село Дюля. Една от двете най-запазени къщи:

Тук вече пресичането на реката няма как да се избегне. Следва ходене по пътя край реката, друго изоставено село - Звезда, след което подсичаме отляво връхчето отбелязано като Асара на топографските карти. Дотук беше горе-долу познато място, но оттук нататък положението става съвсем неизвестно. Хубавото все пак е, че пътя който си бяхме харесали на картата го има и в действителност. Извежда ни на билото на запад от вр.Дебелец и тук след справка с картата решаваме да спускаме по реката вдясно, ако е възможно. Оказва се, че е твърде стръмно, но за сметка на това пък излизаме на чакълиран път, който би трябвало с малко обикаляне да ни изведе до отбивка, която е в нашата посока. И тука се налага едно газене на 10-15 см. мокър сняг. Неприятна работа, но скоро намираме отбвката и къде по път, къде направо през гората, най-накрая стигаме пътя идващ от с.Веселиново. След малко ходене излизаме и на познатия ни от предишното идване тук асфалтов път. Малкия скок е вече съвсем близо.

Утре пак ще го видим на по-добра светлина надявах се тогава аз. Има време и за Големия скок, въпреки, че слънцето вече залязва и свети насрещно. Първо една по-необичайна гледна точка.

После и от стандартната пътека.

Време е обаче да измислим място за бивак. Миналият път бяхме видели маси и пейки покрити с навес край една друга забележителност, за която сега не остана време - Софрата - интересна скала, със следи по нея, които са причина да се смята, че е била древно светилище. Студеното течение идващо по реката, край която са навесите обаче не ни хареса и се върнахме обратно на една полянка между Големия и Малкия скок, която си бяхме оставили като резервен вариант. Разпалихме жарта оставена от хората, които си бяха тръгнали преди малко, хапнахме, пийнахме и стана време да си лягаме, че утре ни чакаше ранно ставане.
Твърде рано е, казах си като се събудих към 4:30, и тъкмо започнах да се унасям, когато чух силен крясък от някаква птица. Изглежда нямаше да се спи повече, пък и основната идея за нощувката тук беше да се хване добра светлина, тъй че се приготвихме и още преди да се е показало слънцето тръгнахме нагоре по рекичката, край която спахме за разгледаме едно водопадче, което бяхме видяли предния ден почти по тъмно.

За съжаление водата беше много под най-силния си дебит, за който можеше да се съди по носените клони останали в коритото и.

Тръгваме отново към Малкия скок. Слънцето вече се показва, но въобще не оттам, откъдето си мислех че ще стане. Тръгвам по малка отбивка вляво от пътя, която ме извежда на място със страхотна гледка към водопада. Дааа, но тук трябваше да дойдем вчера следобед, когато слънцето е в гръб. Сега блести точно фронтално, но все пак правя отчаян опит за снимка - Малкия скок.

Нама как, за другия път ще знаем. Навираме се естествено и в храсталаците за да видим по-отблизо горната част на водопада.

Впечатляващо е, но и тук си личи, че реката има и доста по-пълноводни моменти. Минаваме отново и отдолу, надявах се сутрешната светлина да е с по-благоприятна посока за снимане, но просто разположението е такова, че няма как. На същата река, но под асфалтовия има още едно 10-12 метрово водопадче.

Вървим естествено към Големия скок.

Пресичаме реката под водопада и тръгваме по пътеката движеща се надолу покрай реката, само че много скоро тя свършва и се налага още едно по-трудно пресичане. Големия скок все още се вижда нагоре.

Второто пресичане беше грешка, мислим си докато катерим стръмния бряг защото покрай реката просто няма как вече да се върви. Последваха няколко по-скучни километри включващи ходене по прясно чакълиран път, пресичане на кално дере, газене на вече събралите се в една река притоци идващи от водопадите (пък и не само оттам), един неприятен участък с всякакви бодливи храсталаци докато намерим път през гората. Като цяло посоката е на изток, успоредно на скалния венец, от който пада Големия скок. Въпреки, че сме вече изморени решаваме да оставим раниците и да отидем до още едно малко водопадче виждащо се нагоре по едно от поточетата, които пресичаме. 4-5 метра - нищо особено в сравнение с това, което бяхме видели вече.

Малко снимки и на рекичката и е време да тръгваме, защото времето напредва, а не е ясно какво ни чака нататък.

Както се и предполагаше няма нещо кой знае колко интересно - още малко ходене през гората, излизане на голо мочурливо място с много пътища, от които може би не избрахме най-правилния, но нямаше как да знаем това в момента. Крайната цел е село Поляците, откъдето трябва да хванем автобуса тръгващ в 16:15. Само че между нас и въпросното село има една река, която се оказва доста бърза и пълноводна за газене. Картата показва, че малко по-надолу по течението има мост, но малко преди да стигнем моста има неприятна изненада - скален откос, който трябва да заобиколим катерейки по стъмния бряг. Малко след спускането отново на реката все пак виждаме моста наблизо, както и път, по който ако се бяхме спуснали до тук може би щяхме да си спестим доста трудности. И тук следва най-досадната част - около 6км. чакълиран път до селото. Няма как, справяме се и с него. Останало е време за по бира и сядаме пред единия от магазините в селото. Сигурно сме много странна гледка за местните жители. Следва автобус до гара Боряна и оттам влак до Варна и ... това беше.

Цялата статия...