сряда, 31 март 2010 г.

Водопадите до с.Веселиново и наоколо

Нямаше вече поводи за отлагане. Снегът трябва да се е стопил, мислех си и скоро от водата няма да остане нищо, пък трябваше и да се изпробват новите палатка и спален чувал, които не са точно за този сезон, но прогнозите обещаваха температурите през ноща да не падат под нулата. Това за снега се оказа не съвсем вярно, но няма значение.
И ето ни в 6:30 сутринта на 20-ти март на гара Варна. Двама човека - идеалния брой участници за подобно начинание. Слънцето изгрява зад часовниковата кула на гарата.
Всеки нормален човек подхожда за мястото, към което бяхме тръгнали откъм с.Веселиново, но понеже ние не попадаме в тая категория си купуваме билети до любимата спирка Каравельово. Там естествено ни посреща местният кантонер и след кратко уточняване на маршрута тръгваме на юг към един приток на Луда Камчия. Край него може да се върви през лятото, но се налагат няколко пресичания, които по това време на годината са невъзможни без да си намокриш краката, затова вървим по билото от северната му страна. Скоро стигаме изоставеното село Дюля. Една от двете най-запазени къщи:
Тук вече пресичането на реката няма как да се избегне. Следва ходене по пътя край реката, друго изоставено село - Звезда, след което подсичаме отляво връхчето отбелязано като Асара на топографските карти. Дотук беше горе-долу познато място, но оттук нататък положението става съвсем неизвестно. Хубавото все пак е, че пътя който си бяхме харесали на картата го има и в действителност. Извежда ни на билото на запад от вр.Дебелец и тук след справка с картата решаваме да спускаме по реката вдясно, ако е възможно. Оказва се, че е твърде стръмно, но за сметка на това пък излизаме на чакълиран път, който би трябвало с малко обикаляне да ни изведе до отбивка, която е в нашата посока. И тука се налага едно газене на 10-15 см. мокър сняг. Неприятна работа, но скоро намираме отбвката и къде по път, къде направо през гората, най-накрая стигаме пътя идващ от с.Веселиново. След малко ходене излизаме и на познатия ни от предишното идване тук асфалтов път. Малкия скок е вече съвсем близо.
Утре пак ще го видим на по-добра светлина надявах се тогава аз. Има време и за Големия скок, въпреки, че слънцето вече залязва и свети насрещно. Първо една по-необичайна гледна точка.
После и от стандартната пътека.
Време е обаче да измислим място за бивак. Миналият път бяхме видели маси и пейки покрити с навес край една друга забележителност, за която сега не остана време - Софрата - интересна скала, със следи по нея, които са причина да се смята, че е била древно светилище. Студеното течение идващо по реката, край която са навесите обаче не ни хареса и се върнахме обратно на една полянка между Големия и Малкия скок, която си бяхме оставили като резервен вариант. Разпалихме жарта оставена от хората, които си бяха тръгнали преди малко, хапнахме, пийнахме и стана време да си лягаме, че утре ни чакаше ранно ставане.
Твърде рано е, казах си като се събудих към 4:30, и тъкмо започнах да се унасям, когато чух силен крясък от някаква птица. Изглежда нямаше да се спи повече, пък и основната идея за нощувката тук беше да се хване добра светлина, тъй че се приготвихме и още преди да се е показало слънцето тръгнахме нагоре по рекичката, край която спахме за разгледаме едно водопадче, което бяхме видяли предния ден почти по тъмно.
За съжаление водата беше много под най-силния си дебит, за който можеше да се съди по носените клони останали в коритото и.
Тръгваме отново към Малкия скок. Слънцето вече се показва, но въобще не оттам, откъдето си мислех че ще стане. Тръгвам по малка отбивка вляво от пътя, която ме извежда на място със страхотна гледка към водопада. Дааа, но тук трябваше да дойдем вчера следобед, когато слънцето е в гръб. Сега блести точно фронтално, но все пак правя отчаян опит за снимка - Малкия скок.
Нама как, за другия път ще знаем. Навираме се естествено и в храсталаците за да видим по-отблизо горната част на водопада.
Впечатляващо е, но и тук си личи, че реката има и доста по-пълноводни моменти. Минаваме отново и отдолу, надявах се сутрешната светлина да е с по-благоприятна посока за снимане, но просто разположението е такова, че няма как. На същата река, но под асфалтовия има още едно 10-12 метрово водопадче.
Вървим естествено към Големия скок.
Пресичаме реката под водопада и тръгваме по пътеката движеща се надолу покрай реката, само че много скоро тя свършва и се налага още едно по-трудно пресичане. Големия скок все още се вижда нагоре.
Второто пресичане беше грешка, мислим си докато катерим стръмния бряг защото покрай реката просто няма как вече да се върви. Последваха няколко по-скучни километри включващи ходене по прясно чакълиран път, пресичане на кално дере, газене на вече събралите се в една река притоци идващи от водопадите (пък и не само оттам), един неприятен участък с всякакви бодливи храсталаци докато намерим път през гората. Като цяло посоката е на изток, успоредно на скалния венец, от който пада Големия скок. Въпреки, че сме вече изморени решаваме да оставим раниците и да отидем до още едно малко водопадче виждащо се нагоре по едно от поточетата, които пресичаме. 4-5 метра - нищо особено в сравнение с това, което бяхме видели вече.
Малко снимки и на рекичката и е време да тръгваме, защото времето напредва, а не е ясно какво ни чака нататък.
Както се и предполагаше няма нещо кой знае колко интересно - още малко ходене през гората, излизане на голо мочурливо място с много пътища, от които може би не избрахме най-правилния, но нямаше как да знаем това в момента. Крайната цел е село Поляците, откъдето трябва да хванем автобуса тръгващ в 16:15. Само че между нас и въпросното село има една река, която се оказва доста бърза и пълноводна за газене. Картата показва, че малко по-надолу по течението има мост, но малко преди да стигнем моста има неприятна изненада - скален откос, който трябва да заобиколим катерейки по стъмния бряг. Малко след спускането отново на реката все пак виждаме моста наблизо, както и път, по който ако се бяхме спуснали до тук може би щяхме да си спестим доста трудности. И тук следва най-досадната част - около 6км. чакълиран път до селото. Няма как, справяме се и с него. Останало е време за по бира и сядаме пред единия от магазините в селото. Сигурно сме много странна гледка за местните жители. Следва автобус до гара Боряна и оттам влак до Варна и ... това беше.

Цялата статия...

събота, 27 март 2010 г.

От Невша до Венчан

Мислех си неделята да я прекарам в по-кротки занимания, но за пореден път не се получи. Отдавна не бях ходил към Невша и реших, че сега времето е подходящо за това. Околностите са известни с интересните скали и скални манастири, но сега идеята беше друга. Оказва се, че и тук има интересна история.


Познатата картина за всеки, който е минавал с влак оттук.
Вървим през полето към реката, която се спуска от с.Неново. От дясната и страна гледано срещу течението върви път, предполагам това е Боаза, за който става дума в линка по-горе. В скалният венец високо вдясно над пътя трябва да е и скалния манастир с 15 килии - да видим кога ще се наканим да отидем и там. Скоро стигаме и първата цел - с малко въображение може да се нарече водопад.
Ако това е водата, която е захранвала две тепавици и една воденица в миналото, то тогава трябва да е била доста повече. Извира директно от скалата малко по-нагоре, но сега изворите са зазидани. Всеки който успее да мине през къпините все пак може да стигне до отвора в зида, през който може да се влезе вътре в нещо като малка пещера.
Едно от няколкото изворчета.
Продължаваме нагоре към с.Неново, пресичаме реката и след малко в едно дере непосредствено до селото намираме още един водопад.
Не е нещо особено - 6-7 метра височина, предполагам го има само след дъжд или при топящ се сняг, но все пак си е впечатляващ на околния фон.
Следва пресичане на кална прясно изорана нива и две неприятни дерета. Малко почивка за обяд край една ловджийска барака и продължаваме на изток. Според картата по следващото дере трябва да има път, който да се спуска към ж.п. линията между Невша и Равнец. За наш късмет той наистина съществува и ни извежда отново долу, точно срещу интересната скала с голяма дупка, която е от другата страна на Провадийска река - следващата цел.
Най-близкият мост по който може да се пресече реката обаче е до спирката на с.Равнa. Оттам следва изкачване нагоре и ето ни в основата на скалата.
В дупката горе ясно личат следи от човешка дейност, но за съжаление без алпийска екипировка е невъзможно човек да се качи до там.
Скалата гледана отгоре.
Без да губим височина продължаваме по ръба над сипея на изток към с.Венчан. Поглед назад.
Още една интересна скала.
Времето обаче напредва и трябва да се бърза към гара Венчан пък и вече няма кой знае какво интересно по пътя - малко изкачване, вървене през гора и спускане към Венчанското плато или Калето както още е известно.
Ето го най-накрая и малко позакъсняващият влак.

Цялата статия...

сряда, 17 март 2010 г.

До Куза скок и обратно

Не че не го практикувам, когато има нещо заради което си струва, но напоследък ходенето на дълги разстояния не ме привлича както преди. Въпреки това обаче този уикенд реших да пробвам сили с отбрана група от клуб по екстремен трънинг и глиганинг "Драка", гр.Варна. Прогнозите за здраво газене на кал изглежда бяха отказали доста хора да дойдат. Реалностите обаче се оказаха съвсем различни

Още във влака след с.Аспарухово стана ясно, че ще се гази не кал а сняг, което се потвърди и след слизането на гарата на с.Струя. След асфалта през селото, покрит на места със съвсем тънък, но добре пързалящ се лед дойде време за същинската част. Леко изкачване и поглед назад - на хоризонта вляво са Трите каи.

Малко по-сериозно изкачване, почивка на една чешма и малко след това сме вече на кариерата над с.Партизани. Нататък се върви по ръба на скален венец, от който се открива широка панорама на североизток към равнината, където са селата Пртизани, Арковна, Лопушна и Поляците.

Ей там някъде вдясно тръгнахме, минахме по скалите стърчащи вляво и после по бялото било.

Продължаваме по ръба напред. Вече сме почти над водопада, към който бяхме тръгнали, а няма и 5 часа ходене - доста добро време предвид снега по пътя. Последният участък е остро спускане кой както може. Ето я и реката - много по-пълноводна от предния път.

Един от любимите ми спортове - снимане на водопади отгоре надолу. Скорост 1/5 от ръка, май няма нужда да намалявам кафетата.

Куза скок - не че е кой знае какво, десетина метра пад, но като няма друго интересно наблизо и това се брои за забележителност.


За съжаление нивото на реката не ми позволи да мина на другия бряг, а оттам гледната точка е съвсем различна.
Време е да поемаме към с.Поляците, откъдето ще хванем автобус за връщане. То впрочем е и най-близката изходна точка за идване до тук.
А пролетта настъпва неудържимо...
...

Цялата статия...