вторник, 9 март 2010 г.

Почти зимен Триглав. Ден трети

От х.Русалка до х.Соколна по Мандренската пътека

Въпреки купона, който се вихри в хижата до късно предната нощ, успявам да стана малко преди 7 часа. Хапване, кафе и бързам да тръгна защото ме чака доста ходене по неизвестни за мен пътеки, в неизвестно за всички моментно състояние. Решил съм днес да стигна до х.Соколна. Сещам се за поне четири начина, но заради снега двата най-интересни варианта отпадат.
Решавам да мина по т.нар. Мандренска пътека, пък ако не се получи, както винаги имам и резервен план - спускане до с.Тъжа, оттам през полето до Барите и качване до х.Соколна. Леко ръми, но то е по-скоро конденз от вече не толкова гъстата мъгла. Тръгвам по пътя към с.Тъжа. Минавам една рекичка, подминавам подсичащата завоите на пътя пряка пътека за надолу. Поляната вляво над пътя трябва да е вече Малка папратлива - тук някъде трябва да се отклоня. Тръгвам направо нагоре и след малко намирам път - може би началото на Мандренската пътека. Пресичам няколко рекички движейки се в рядка гора.

Излизам на открито място - долната част на Голяма папратлива. Продължавам нагоре, снега за съжаление се увеличава, както се очакваше. Стигам горната част на поляната. Оттук до пресичането на Селска река съм го минавал миналата есен, когато се спусках от Тъжанското пръскало надолу. Спомням си, че имаше добре очертан път, но сега не мога да го нямеря. След малко ходене през гората го виждам най-накрая - бил ми е от дясно през цялото време. Тръгвам по пътя и след малко съм на реката. Има сякаш по-малко вода от есента - горе изглежда всичко още е в лед. Замислям се дали да не отида до водопада, който видях предния път на един десен приток на реката, но като правя сметка, че дотам има около 200м. катерене се отказвам. Ще го оставя за пролетта, когато ще има доста повече вода надявам се, пък и сега нямам време. Пресичам лесно реката, намирам продължението на пътеката от другата страна и тук има изненада - поизтъркана маркировка тук-там по дърветата, на места жълта, на други - червена лента. Следва пресичане на река Казанка, която е още по-малка, но някой човечец е отрязал две дървета препречвайки с тях пътеката точно при преминаването на реката. Не можах да се сетя за разумна причина да се свърши такава "работа" на едно толкова труднодостъпно място. Излизам на голяма поляна с доста внушителни като размери останки от кошари. Бурното животновъдство в миналото е предполагам причината да ги има тези пътеки в района. Вече съм на около 1400 м. надморска височина и започва да вали ситен мокър сняг. Заобикалям следващата река - Ерендере. Предстои най-трудната, както си мислех част - заобикалянето на Сухата река. Малко преди това обаче, край нещо като заслон виждам няколко човека - тръгнали и те на разходка. Разменяме няколко думи докато си обличам якето, снегът се усилва, а излиза и неприятен вятър. Продължавам нататък. Наистина преминаването на този участък се оказа голяма мъка. Все пак имаше и добра новина - гледайки нагоре виждах, че снега вече е отстъпил място на тревата и хвойната и поне нямаше опасност от лавини, но преминаването на някои улеи си беше трудна работа. Най-накрая с големи мъки заобикалям Сухата река и тръгвам да спускам по реброто източно от нея. Поглед назад - някъде под тия скали минах преди малко.
И напред към долината на Ачдере (или Ашдере, както каза че е правилно един от хората, които срещнах малко преди това). Някъде долу в мъглата е Търниченското пръскало, което се надявам да видя отново днес.
Вече слизам надолу и снегът започва да намалява.
Малко по-надолу изчезва съвсем и намирам път, който както по всичко личи се спуска долу в полето. Аз обаче, както вече казах, преди да се спусна трябва да мина край Търниченското пръскало, за това се отклонявам по една пътечка, която решавам че е в подходящата за целта посока. Извежда ме над долината на реката - някъде под мен трябва да е водопада, но решавам че габъровата горичка е твърде гъста за да мина напряко и продължавам по пътечката, като се надявам да завие в правилната посока. Грешка. Изглежда, че пътечката пресича реката, но доста по-нагоре отколкото ми трябва и се налага да се отклоня и да тръгна на посоки през храстите. Вече доста съм подминал целта и съм увеличил разстоянието, което трябва да мина без пътека, а ходенето по долината на тази река си е трудно и малко опасно занимание - знам го от предишното си идване тук - във всеки момент може да се откърти някой камък, който иначе изглежда съвсем стабилен, а и мокрите от мъглата паднали клони се пързалят чудесно. Както и да е, най-накрая стигам скалите, от които пада водата. Знаех си, че и днес ще се дебнем с мъглата, за това си бях предвидил по-голяма почивка точно тук с надежда да увелича шанса да случа време без мъгла. Нищо не се вижда нали?
Това е то Търниченското пръскало. Въпреки, че едва го видях ми стана ясно, че дебитът му е чувствително по-голям отколкото миналата есен. Времето беше вече много напреднало за съжаление и нямаше как да чакам повече. Трябваше да тръгвам. И малко след като тръгнах ... мъглата се разнесе. Нямаше какво да направя, вече закъснявах. Пътят нататък го бях минавал и знаех, че ме чакат три неприятни етапа - слизане през трънки и драки до полето, ходене по един скучен път до Барите и качване с денивелация около 750м. до хижата. След като се спуснах долу все пак, за да ме е яд още повече, се обърнах назад - знаех, че оттук се вижда.
Почивка на една от пейките преди да мина Курудере. И тук ми хрумва идеята. Тази работа няма да остане така, плановете за утре се променят - връщам се обратно по същия път и хващам влака от Тъжа вместо от Сахране, както си мислех. Щеше ми се последния ден да е по-кротко ходене, но явно няма да се получи. Поне имах желание.
Вече е 15:20, тръгвам от бетонните останки над Барата по стръмната пътека нагоре. мисля си добре ще е ако стигна до 18:30 хижата. Спирам да напълня вода от интересната чешма по пътеката.
Спирам естествено и на мястото където са първите пейки, откъдето при ясно време се откриват гледки нагоре по любимото Курудере.
Сега обаче излезлият студен северен вятър ме отказва от почивката на това открито място и продължавам нагоре. При тази интересна светлина от залязващото вече слънце над с.Тъжа не можах да се въздържа да не извадя фотоапарата.
Ето го и последният завой, вече излизам от гората на полянката, от която се вижда хижата. Бурният насрещен вятър и големия наклон едва не ме връещат назад последните метри. На поляната обаче дреме невъзмутимо хижарското муле. Не разбрах на колко точно години е 36 или 38, едва ли някой знае с точност, но продължава както през целия си живот да носи дърва и провизии. На тези години според стандартите отдавна вече не трябва да е между живите, но какво ли не прави живота в планината.
Влизам в хижата - това вече е една съвсем друга хижа. Хижарите веднага се сещат за мен въпреки че са ме виждали само веднъж. Невероятно, качил съм се дотук за 1ч. и 40м., не съм толкова зле значи. Вечеря и почивка в добре отоплената стая и след малко луната вече огряваше мощно облаците и яз.Копринка
От мъглата, която ме преследаше целия ден не беше останало нищо. Това е добре. Да видим какво ще се случи утре.
Следва...

Ден първи
Ден втори

0 коментара:

Публикуване на коментар

Коментарите ви са с dofollow линкове и без модериране от моя страна ... засега
(Ако има проблем с публикуването на коментари през Mozilla пробвайте с друг браузър)