Почти зимен Триглав. Ден първи

От Калофер до х.Триглав

Да си дойдем на думата най-накрая. Бяха минали повече от три месеца, през които не бях виждал планина освен на снимка и положението започваше да става неудържимо. Рано е все още за ходения като миналогодишните , но по една не много приятна причина изникнаха още два почивни дена към последния февруарски уикенд и нещата бяха ясни - ще се ходи някъде. Тъй като прогнозите за времето бяха относително добри като за сезона, и след като разгледах малко снимки правени наскоро в района на Триглав, реших да погледна едно местенце, което бях планирал за късната пролет.

И така, датата е 25 февруари, часът е 3:20, слизам от любимия нощен влак  Варна-София, гарата е Калофер. Тръгвам към града и след малка почивка там  поемам по досадния път към Паниците. Определено не съм във форма. Още една  по-дълга почивка на чешмата с навеса по средата на пътя и продължавам  нататък. Минавам отклонението за х.Рай, бариерата километър по-нататък и стигам до нов разклон. Пътят на дясно би трябвало да води към с.Тъжа, но аз продължавам по левия - този който води към вр.Ботев. Пълен мрак, кал, кучета лаят от съседния обор - романтика. Продължавам нагоре и започва да просветлява. Вече по светло, както беше и според плана, стигам острия завой, на който трябва да изоставя пътя и да тръгна на североизток към връх отбелязан на руските топографски карти като Седлювец. Оказа се, че пътеката натам наистина съществува. В действителност обаче малко преди върха не прави завой надясно, както е отбелязано на картата - там се получава нещо като кръстопът, а пътеките направо и наляво просто не са отбелязани. Замислих се дали да не тръгна наляво, но реших в крайна сметка да продължа направо, както го бях намислил предварително, за което след малко съжалих. Спускайки се от върха на изток стигнах (както си мислех) до пътеката идваща от с.Тъжа. Нататък трябваше да вървя по нея нагоре, но в един момент тя свърши. Поглеждайки GPSa разбрах, че всъщност пътеката по която трябваше да вървя е малко по-надолу. След стръмно спускане стигнах до нея и продължих до Дълбока река, която трябваше да пресека. След реката обаче от пътеката нямаше и следа, въпреки че вече гледах доста по-внимателно. Нямаше как, тръгнах по една козя пътечка, след това пробвах да качвам дирекно по един сипей, но реших че е твърде изморително и продължих косо нагоре. Целта беше Бозалъктепе или Биволчето, както е според картата на Картография. През цялото време пред очите ми на отсрещният склон беше пътеката, по която се чудех преди малко дали да не тръгна, определено изглеждаше, че ще загубя много по-малко височина, но не беше съвсем ясно дали не забива в някое дере - трябва да се пробва някой път. Стръмното изкачване и снега, който трябваше да газя накрая доста ме измориха, а като гледах бях изостанал и с времето. Малка почивка за хапване и снимки  на върха. 

Стърчащата скала в средата е вр.Малка козя стена, а под нея са долините на няколко притока на р.Тъжа - там някъде са водопадите, които бяха основната цел на цялото ходене. Вдясно е Тъжанското ждрело и вр.Голям Кадемлия покрит с мъгла - обичайно състояние.
Следваше най-трудната част - спускането на север под Бозалъктепе и минаване под един скален венец някъде край извора Светата вода при доста голям страничен наклон. Дълбоките преспи на места затрудняваха ходенето, но още по-трудно сякаш беше на местата без сняг - покрити с мокри пързалящи се клони и камъни.

Песимистичната прогноза беше, че ще мина тези около 800м. за един час. Е, отне ми час и половина докато най-накрая стигнах реката, на която трябва да са Петкановите водопади. Беше почти изцяло покрита със сняг и лед.

Бях чувал, че до водопадите не може да се стигне без алпийска екипировка, но се надявах да ги видя поне малко по-отблизо. Никакъв шанс. Все пак тръгнах малко нагоре по реката за да видя до къде може да се стигне.
Стигнах до отвесни скали с процеп между тях покрит със сняг - под него би трябвало да минава реката, предполагам по гладък скален улей. Тук окончателно изоставих първоначалните планове, които включваха още доста ходене - просто ги бях правил за време без сняг. Бях вече много изморен и реших да се спусна до р.Тъжа, да я пресека и да се кача до х.Триглав, която отдавна вече виждах на отсрещния склон. По груби сметки около 350м. слизане и още толкова качване по труден терен без пътека, пък и времето напредваше. Все пак направих още няколко кадъра, вече от ръка.

Ето я най-после и р.Тъжа.

На снимката изглежда доста по-спокойна и маловодна отколкото беше в действителност. И тук изникна проблем - как да я пресека. Намерих все пак едни дървета, които реших, че ще ми помогнат и с малко мокрене минах. Нататък следваше здраво катерене къде с едва очертана пътека, къде без. Малко преди да стигна пътя, който води към х.Тъжа намерих една скала над Тъжанското ждрело, от която имаше добра гледка към отсрещния склон, където бях допреди малко. За съжаление беше доста мрачно и беше започнала да пада мъгла, така че нямаше подходяща светлина за снимане, но все пак видях Петкановите водопади - целите покрити с лед.
Зимното мързелуване не прощава на никого - влачейки се с последни сили се добрах до х.Триглав. Нямаше никакви признаци на живот в нито една от сградите на поляната. В един момент ми се стори, че виждам пушек излизащ от един комин - мираж. На вратата имаше само лист с напечатано на него "Голямото бунгало е отключено" и телефони. Резервния вариант беше ако няма хора тук да отида до х.Русалка, но вече не бях в състояние. Отворих въпросното бунгало и се изумих колко чисто и подредено е (не че имаше кой знае колко неща за подреждане вътре де), още една причина човек да харесва планината - такова нещо долу не може да се съществува. Добре че времето беше сравнително топло и можеше да се изкара и без печка. Не че след изминалия ден и нощта преди това прекарана в пътуване нещо освен желанието да се наспя имаше значение. Все пак имах още три дена.
Следва...

Ден трети