Суха река около село Зимница

След като половин година го мислихме и отлагахме най-накрая се организирахме и тръгнахме отново към Суха река. Този път идеята беше да експериментираме нова атракция, която евентуално да влезе по-нататък в проекта Добруджанска Зимница. И да изядем една телешка глава разбира се. От линка по-горе става ясно, че и не толкова авантюристично настроените също имат възможност да видят и да научат много интересни неща (това са само тези, които бяхме видели предния път) за този непознат край. А тези, които си мислят, че Добруджа е едно равно и скучно място могат да се убедят, че това въобще не е вярно. За Канагьол, Сенебир и Табан сега няма да споменавам.

За съжаление дойдохме малко късно и видяхме залеза не на най-доброто място - на път за пещерата, къето трябваше да спим.

Завоят на Суха река между селата Ефрейтор Бакалово и Зимница, някъде в скалите в дясно е въпросната пещера...

...която се оказа обаче, че не е много подходяща за обитаване, така че се настанихме на поляната над нея.

Е, нямаше покрив, но пък гледката от ръба на скалата си заслужаваше. Луната светеше насреща на фаза три дни преди пълнолуние - много неподходящ момент за нощни снимки особено за неподготвен човек без опит с тези неща.

Снимките с жабата, която видях в една от малките кръгли дупки в скалата обаче се получиха по-добре, какво друго да прави човек, който е достатъчно луд за да е на такова място един час след полунощ.

Гледката на другата сутрин.

Идеята да отидем на същите места, на които бяхме предния път не беше лоша защото там е най-интересното събрано на едно място, но вместо това тръгнахме по реката на север.

И много коприва...

Най-интересното в този район е скалния манастир наречен Вълчановата стая.

Като за последно за деня няколко човека тръгнахме към пещерите близо до с.Огняново, до които предния път не се бях качил.

Панорамата от платото над пещерите.

Част от градинката на домакина Николай Панайотов.

ТУК съм качил снимките в по-голяма резолюция (на цял екран не изглеждат толкова омазани), както и още някои.

Цялата статия...

Лонгоза на река Батова

Всеизвестен факт е, че колоездачите са най-големите позьорчета следвани плътно в класацията от фотографите. Аз може да се каже съм 2 в 1 - най-добрата комбинация (не че нещо ми разбира главата от колоездене, пък от фотография още по-малко, но приказка да става). Та за пореден път реших да комбинирам двете неща и след Камчия миналата събота тръгнах към устието на р.Батова. Заради лошите прогнози вчера въобще не предполагах, че такова каране ще се случи, иначе щях да се организирам и да намеря още някоя "жертва" - няма да се калям само аз я. Мислех си по едно време и за друг вид транспорт, но трябва все пак да се подготвям и за ... Абе въобще не е живот това, и все на мене ще се случи.

Става въпрос за калта защото въобще не обичам шосейното колоездене и съм още по-силно зависим от времето отколкото шосейкаджиите (не че дъжда и калта са фактори, който спират истинския планински колоездач). Синоптиците обаче за пореден път се провалиха, до обяд нямаше никакви облаци, а за обещания дъжд въобще да не говорим.
Още преди телевизионната кула се почна.

Върбата до мостчето между плажовете на Кранево и Албена.

Лонгозът на Батова река.

Устието на реката, която си тече накъдето си иска без въобще да се съобразява с мостчетата построени за преминаването и.

От страната на курорта Албена.

Цялата статия...

Хотница, Емен и Зараповска река

Сигурно съм един от малкото хора, които не са били по тези места, така че няма да изпадам в подробности къде се намират и защо си заслужава да се отиде до там. Времето преди Великден се очертаваше да е добро, така че беше време за откриване на палатковия сезон и запълване на това бяло петно в географията ми. След премисляне на няколко варианта на маршрута реших да започна от ...

Хотнишкия водопад и каньона на р.Бохот

Както се казва много хубаво не е на хубаво. Макар и сравнително рано, към 10 ч. сутринта, слънцето вече създаваше доста силен контраст. Водата пък за сметка на това беше в изобилие, а самия водопад по-внушителен отколкото си го представях.

Тук ще се върна след малко, а сега продължих нагоре по изградената пътека, която се оказа по-екстремна отколкото предполагах.

След последните направени парапети пътеката постепенно изчезва в драките и люляка, но все пак тук-там личат следи от по-упорити хора, които са продължили нагоре по реката, както направих и аз. Не е кой знае колко впечатляващо, но все пак има какво да се види.

Това трябва да е извора на реката или поне мястото, от което извира основната част от водата.

Върнах се по десния бряг на каньона.

Ранния следобед е може би най-доброто време, когато водопада е равномерно осветен макар и от насрещно слънце, но вместо да се върна долу отидох към едни скали малко по на изток, където сутринта ми се беше сторило, че има друго ждрело. След дъжд вероятно и тук има невисок водопад, но сега имаше само тънки струйки стичаща се вода с вирче малко по-надолу.
Върнах се отново на водопада, и този път се качих от дясната му страна (гледано срещу течението на реката). Не бях улучил момента - тук трябва да се дойде може би около обяд, когато всичко долу е осветено. Нещата отдалеч изглеждат малко като компютърна игра - стълбички, мостчета, вирчета и малки човечета щъкат между тях.

Ако някой не се притеснява, че ще остави малко кожа и дрехи по драките може да види и това.

Водопада на другата сутрин...

... и отново малко по-нагоре по реката.

Ако бях изчакал още малко може би щеше да има по-добра светлина, но трябваше да бързам към Хотница за автобуса, който щеше да ме върне до ...

Каньона на река Негованка и село Емен

... Или по-скоро до мястото, където от шосето между селата Мусина и Михалци се отделя пътя за язовир Негованка. Разстоянието оттук до стената на язовира е по-малко от 2 км.

След още малко ходене се стига и до края на Еменската екопътека, където е водопадчето Момин скок.

На схемата бях видял, че пътеката е кръгова, но за пореден път не бях догледал една "дребна" подробност - за да се мине от водопада към източния ръб на каньона (десния ръб ако се гледа по посока на течението) трябва да се върви малко надолу по реката и след това да се изкачат скалите с дървени парапети, до които исках да отида преди слънцето да е станало насрещно. Както разбрах малко по-късно до там няма никаква маркировка, а в последните метри дори няма пътека, така че намирането на тези скали си е въпрос на късмет, който впоследствие ме споходи.
Сега, както рядко ми се случва, тръгах нагоре по пътеката, по която вървят всички.

Доста усилия и въображение трябва да са вложили БАСЕТ за да направят тези забавления.

Цъфналата череша пред Еменската пещера.

Долу по самата река също се оказа сравнително лесно проходимо донякъде.

След което по един стръмен улей отново се качих на пътеката и дори малко по-нагоре към скалния венец, от който има изглед към язовир Негованка.

Както знаят всички луд умора няма, така че се спуснах отново до водопада.

Тръгнах надолу по реката и там, където свършват скалите от дясно - директно нагоре през гората.

Намерих добре очертаната пътека, която катери плавно нагоре, само че подминах момента, в който трябваше да се отклоня надясно. След малко лутане все пак се върнах и намерих скалите, за които стана въпрос преди малко. Както очаквах следобедното време не е най-подходящо за гледката към каньона, а това е може би мястото, от което тя е най-красива.

Реших да спя някъде наблизо и сутринта на другия ден отново да мина оттук. Качих се нагоре в посока с.Емен, от най-високата част се открива гледка към билото на Стара планина около връх Ботев.

По този участък от "пътеката" обаче човек наистина лесно може да се загуби, както ми бяха казали сутринта хора от селото.
На другата сутрин, както предполагах, нещата изглеждаха съвсем различно.

Трябваше да изчакам слънцето да се издигне още малко, но не знаех колко път ме чака този ден, така че тръгнах към последното нещо, което бях намислил да видя ...

Зараповска река

От високата част на пътя отново се виждаше билото на Стара планина. Този път завъртях поляризационния филтър, така че да има максимален ефект (което избягвам да правя), заради което са и малко нереалните цветове.

По средата на пътя между селата Емен и Вишовград има табела за изградената по реката екопътека, малко гръмко наречена геокомплекс. Ако минавате оттук си струва да видите десетинаметровия водопад, който е съвсем близо до отбивката.

Интересна история има този край, но за съжаление нямах много време, трябваше да решавам как да се добера до Павликени, откъдето да хвана следобедния влак за Варна. Тръгнах надолу по реката към с. Михалци. Не знаех, че ще стигна толкова рано до там и малко съжалих, че не съм тръгнал малко по-късно, но нищо - следващия път ще има още.

Цялата статия...