В Странджа, когато цъфне зелениката

Понеже напоследък ми беше тръгнало да си сбъдвам разни стари желания, а идваше средата на май, време беше и за това - да отида до Странджа по времето, когато цъфти зелениката. Запознатите знаят, че това е рядък ендемит, който при естествени условия вирее само в Странджа и някъде в Кавказ. Без да има някакви внушителни гледки, на каквито бях свикнал напоследък, се получи едно емоционално ходене. Заради магията на Странджа може би, както би казал някой. Аз не вярвам в такива неща, но знае ли човек...

Тъй като шофьорите се отказаха, наложи се отново да правим сложна комбинация с транспорта, но все пак някъде по обед на 15-ти май слязохме малко преди моста, по който пътя за с.Синеморец пресича р.Велека. Бяхме вече доста назад с времето, но нямаше как да не прескочим до устието.

И водния ирис беше в разцвета си.

Тук започна да прекапва, за съжаление имаше вероятност да се сбъднат прогнозите за времето.
Велека от моста - виждат се капките по спокойната вода.

По едно време дъжда ни накара да сложим дъждобраните, но това беше за кратко.
Още един рядък ендемит, ще напиша как се казва като намеря книжката за Странджа.

А ето и най-после това, за което бяхме тръгнали - беше малка група храсти, които се виждаха от пътя.

И продължаваме нататък.

Тук вече нямаше как да не се отбием малко повече от пътя - целия склон беше лилав.

Настанихме се да нощуваме край един приток на Велека малко под с.Бродилово.

На другата сутрин...

Отново вървим край Велека към с.Бродилово.

Отбихме се да видим и построената в гората край селото църквичка св.Марина. Ако се съди по разположените наоколо маси и пейки това е място, на което се събират много хора. Но най-впечатлявашото все пак си е гората.

И така връщайки се към чакълирания път, зазяпани в цъфналата гора, едва не настъпихме едно сърне свито на едва видимата пътека. Явно беше в добро здраве, но така и не помръдна докато бяхме там.

За съжаление нямаше кой да ни отключи църквата в Бродилово, така че след малка почивка поехме към с.Варвара. За първи път идвам на този бряг, който няма как да не те очарова.

Дори се размечтах някога, когато му дойде времето да бъда погребан някъде до кучето Чобан.

На такива места човек забравя за реалностите, а в случая, че по това време вече няма никакъв транспорт към Бургас. Вече нямаше шанс да стигнем пеш до Царево, откъдето да хванем последния автобус за връщане, а и стопа не вървеше, благодарение на което се насладихме и на още една необичайна гледка - крави на плажа.

Понеже си бяхме пожелали да ни качи камион, след малко той спря. Оказа се, че може да ни закара до Приморско, откъдето веднага хванахме автобус за Бургас, а оттам и за Варна.
Така завърши този уикенд. Както бях споменал в началото трудно е да се обясни емоцията, затова този път снимките са повече от описанията. На тези, които не им харесват - моля не стреляйте по фотографа, той толкова си може.